В мрачната юлска нощ, един странник се бе насочил към хълм в подножието на планината, който допреди няколко години  бил светилище и сборен пункт за посветени жреци от областта. Вървейки запъхтян, мъжът говореше на глас и се смееше безпричинно.

- Гнет, мъка, неяснота…

Нелепа детска красота

хваща моето око,

изкоренява гнилото дърво.

Благословия народна вирува сред увехналия злак,

херотония сходна приема Пророкът в мрак…

Латините бяха прави – смъртта последна е в смисъла,

и моят порив носи я – героиня насред вихъра…

Народът ми… Той бавно умира!

Животът ми… Бездейно си отива…

Слъст, плът, гной…

Майко, чуваш ли кучия уморен вой?

Проклети да са ромеите изродени,

вонят като изначално победени!

Умът ми не побира

простотата, която свинята събира.

Радва се, сили намира,

и невежа си умира...

Бяхме див, непоколебим клан,

разраснал се в непокорен народ!

А сега?...

Отец ми щом се държи като идиот…

Ще си върна сам престола тъй желан.

Към ковчега!...